Кино — Вапцаров

Стихотворението е публикувано през 1941 г. То е разказ» не само за проблемите на изкуството, а и за начина, по който хората общуват с него, за естетическия им опит, за техните очаквания и изисквания. А когато става дума за най-масовото изкуство — киното, всички тези проблеми се усложняват, тъй като филмът не само се гледа в салон заедно с други хора, но не е белязан от уникалността на театралното представление, той може да бъде гледан неограничен брой пъти.

Лирическият герой обаче е сам, когато влиза в киното, той може би е отделил с колебание тази монета, за да се скрие в киното, за да избяга за определено време от света, както загатва в оформения като разказ за едно изживяване лирически текст. Разказвачът добросъвестно възпроизвежда екранните клишета на масовата култура — от красотата на пейзажа и лукса на вещите до обгърнатата от ръмяща синина, изпиваща се с очи под песента на славея двойка. Именно тази идеалност, тази маскирана реалност, рекламирана като Една човешка драма», предизвиква рязката, безапелационна реакция на героя. Неговото властно Стига!» идва не само за да прекъсне филма, който няма защо да бъде гледан, понеже историята е позната, многократно разказвана и показвана, но да накара слушателя да обърне гръб на кича и лигавенето и да се погнуси от потеклата от екрана сладострастна лига».

Въпросите, които валят след заповедта — Къде е тука нашата съдба?/ Къде е драмата?/ Къде съм аз? Кажете!?», сигнализират за разминаване между очакваното и видяното, подчертават тоталната различност на световете — кино света и света на лирическия субект. Най-травматично той преживява факта на собственото си отсъствие, защото него го няма в екранния свят, защото този свят не е негов, защото показваното на екрана е като на кино, но не е нашата съдба» и нашият живот».

Съзнанието за непринадлежност на разказващия зрител към филмовия свят е така болезнено, че той, сякаш забравил фикционалната природа на филмовото произведение, влиза в спор с филмовите герои — разказът преминава в спор, в диалог, а това е един от същностните белези на поезията на Вапцаров — диалогичната й устроеност: Та можем ли да любим/ и скърбим/ с наивната ви лековерност?» (к.м., Н.Ч.)

Ние сме други и нашата драма е друга, настоява зрителят, а и нашата любов трябва да блести по-силно, за да надмогне дима, саждите и машините. Тази теза се сблъсква с императивите на рекламата, с клишетата на задокеанското правене на кино, с тиражираните в масмедиите образи.